„РАСТЕНИЯТА НА УТРЕШНИЯ ДЕН“
Автор: Пламен Глогов
Една съвършена система, отворена единствено към слънцето- това са растенията. Принципно никой друг, нищо друго не би трябвало да им е необходимо, за да съществуват в своите кръговрати- на вещества, на енергия, на информация… Обитават три среди, три свята едновременно. В техните корени е скрита мъдрост, в стъблата им- сила, в листата им копнеж, а в цветовете- любов. Появили са се преди всички на тази земя и би трябвало да си отидат след всички. Но няма да го направят.
Ще си отидат заедно с всички.
Би трябвало отдавна да са разпръснали семената и спорите си из целия космос. Но не са го сторили. Останали са само тук. С нас.
Да, ние сме консументите от първите до последните редове, като ученици, които колкото по отдалечени от учителя си са, толкова повече не разбират урока си. Растенията ни гледат от вечността- как ги убиваме, за да живеем още един ден и въпреки това са готови да пеят тъжно над гробовете ни и сенките им да пазят лицата ни от гнева на слънцето…
Удивително, но…растенията ни обичат. Говоря за нас, хората. За всички останали живи същества растенията се грижат, като за наркозависими, но нас…нас ни обичат. Това чувство е специално. Преди появата ни, те са били просто организми, на по-малко различни и не по-малко странни от бактериите, вирусите, гъбите и животните.
Но единствено ние, хората ги познахме като нещо повече от такива- не говоря за научно, а за духовно познание- поетизирахме ги (спомнете си Дафна на Овидий, дървото от Старата Еда, дриадите, друидите, ентите на Толкин, дори свещените гори от „Game of Tronеs“?)…обожествихме ги.
И като истински хора, чиято цел е да свалят боговете си (Ницше) едновременно с фаворизирането на растенията, с признаването, че без тях не можем да съществуваме, започнахме да ги унищожаваме. Заради всякакви измислени поводи- стремеж към пространство, към прогрес, към лукс…Всъщност причината е една- ние хората не обичаме да мислим, че сме зависими от нещо. Идеята, че растенията са фактор, без който животът ни е невъзможен подсъзнателно ни вбесява и искаме час по-скоро да докажем противното. Плашат ни собствените ни мисли- ако изчезнат пчелите, ще изчезнат цели растителни таксони, които зависят от тях като опрашители, ако се появят чужди инвазивни видове, ще премахнат местните…Цели хранителни вериги, цели пирамиди пълни с енергия ще се сринат, а с тях и ние хората, които стоим по върховете им.
Това са неистини. Ние хората го знаем. В т.нар „кислородна катастрофа“ през палеопротерозоя са измрели анаеробните, но животът е продължил и избил в нови форми. През триаса и кредата смъртта слага точка на цяла една господстваща група. Но животът отговаря с появата на друга.
Можем без растенията. Можем без всеки друг вид. Стигнахме етап, в който бихме могли да си синтезираме всичко. Предизвикателни задачи на олимипиадите по химия искат от учениците чрез поредица от химични уравнения да направят от найлон- пържола. И решенията върху листовете не закъсняват…
Стигнахме до началото на това есе. Някога растенията са можели да съществуват без всички останали живи същества. Но не са пожелали. Сега ние хората имаме тази привилегия- да изберем: Да бъдем сами. Или да бъдем самотни, докато чакаме поредния обрат във еволюцията, който ще ни заличи или подобри естествено, като ни измени и се опитваме да го ускорим.
Да, въпросът не е само до продоволствието на 9 милиардното човечество и до фотосинтезата като уникален процес, който ще изчезне, а с него и кислородът, който дишаме. Въпросът не е до ксерофитизацията, ерозията, водохранната функция на горите и опустиняването. Популацията на Homo sapiens ще преживее тези промени, както е преживяла ледниковия период, чумата, две световни войни, загубата на Джон Ленън и пълните с метанол и емулгатори храни.
Въпросът е защо няма да го направим. Защо, ние боговете, няма да погубим растенията, а ще отвърнем на тяхната обич, като ги възродим, увеличим популациите им и им дадем от своята свобода, за да бъдат отново свободни?
Сигурен съм. Звуча ви наивно? Сега, когато всички факти сочат обратното (т.е за мнозина- необратимото), аз ще завърша с една история, която може би ще ви докаже че съм прав, защото мисля със сърцето си, както повечето от нас, без да подозират: Когато бил на върха на славата си, а света бил в краката му Божественият Александър Македонски се разболял тежко. Далеч от родното си царство, сред пустинните земи на Вавилон, великият пълководец лежал в завладяния от него дворец Каср и губел силите си всеки ден. Лечителите, най-верните му воини и доверени съветници разказвали, че задушаван от сухия въздух, той не спирал да блянува за хладните утрини сред гъстите дъбрави на своето отечество. Но те, както и родината му били недостижимо далечни, а краят на владетеля на света- все по-близък. И когато усетил това в последните си мигове, Александър помолил да го пренесат, за да дочака утрото и да издъхне в единственото място, което му напомняло за родните гори- висящите градини на Семирамида.
Проектът „За всеки спасил дърво“ №CB007.2.32.170 е съфинансиран от Европейския съюз чрез Програмата за трансгранично сътрудничество Interreg-ИПП България-Сърбия 2014- 2020 г.
Тази публикация е направена с подкрепата на Европейския съюз, чрез Програмата за трансгранично сътрудничество Interreg-ИПП България-Сърбия 2014-2020, CCI No 2014TC16I5CB007. Съдържанието на публикацията е отговорност единствено на ИГ-БАН и по никакъв начин не трябва да се възприема като израз на становището на Европейския съюз или на Управляващия орган на Програмата.
Interreg – IPA CBC Bulgaria – Serbia Programme
CCI Number 2014TC16I5CB007